Д  И  Н  А  М  И  К  А

 

ЦЕНТЪР ЗА ПСИХОТЕРАПИЯ, ПСИХОЛОГИЧНО И

ПСИХИАТРИЧНО КОНСУЛТИРАНЕ

 

 

Начало
Терапия и консултиране
Проекти
Обучения
Екип
Психичното
на фокус
Обяви
Координати
English
Français

 

 

 

 

 

 


Връзката майка – дете, представена през теорията за привързаността

Валентина Милчева

Какво представлява привързаността

Привързаността е резултат от процеса на свързване, който се случва между детето и обгрижващия го през първите няколко години от живота на детето. Първата година е година на нуждите. Основните потребности на детето се изразяват в докосване, визуален контакт, движение, усмивки и хранене. Когато бебето има някаква потребност, то я изразява като плаче. В идеалния случай обгрижващият е способен да разпознае и удовлетвори възникналата потребност. Благодарение на това взаимодействие, което се случва много хиляди пъти през годината, детето изгражда представата си за света като безопасно място и формира доверие към него. Чрез създадената емоционална връзка, детето се чувства овластено в средата си и изгражда сигурна база, от която да изследва света уверено и ефективно.

Привързаността е реципрочна, бебето и обгрижващият създават тази дълбока, питателна връзка заедно. Необходими са двама, за да има свързване. То е задължително за оптимално мозъчно развитие и емоционално здраве. Ефектите от него се усещат на физиологично, емоционално, когнитивно и социално ниво. Колкото по-рано започне майката да опознава своето бебе и да създава интимна връзка с него, толкова повече това допринася за неговото психично здраве и развитие. Най-важно в тази връзка е да се създаде доверие между двамата, на основата на което бебето се развива емоционално и социално.

Има различни възгледи за процеса на привързване.

Боулби е един от първите изследователи, който отчита важността на ранните връзки за социалното и емоционално развитие на децата. Той определя привързаността като биологичен инстинкт, чиято функция е осигуряване на оцеляването на вида (Bowlby, 1969). Приема, че избирателната привързаност осигурява предпазване от хищници. Основната цел на системата на привързаност е да мотивира поведението на бебето да търси близост с фигурата на привързаност, която дава чувство на сигурност. “Периоди на стрес или на дистрес активират системата на привързаност и тогава детето използва фигурата на привързаност като безопасно убежище за успокоение и защита”. (Bretherton, 1980). Поведенията на привързаност включват сигнали като плачене, повикване и търсене на обгрижващия, за да осигурят оцеляването на бебето.

Привързаността е активен процес, който се случва чрез интеракциите между обгрижващия и детето. В резултат на ранните преживявания на обгрижване децата развиват различни модели на привързаност. Тя може да бъде сигурна, несигурна – избягваща, съпротивляваща се (амбивалентна), дезорганизирана. Типът привързаност, който детето развие, ще диктува стратегиите, които използва, когато е в състояние на дистрес. Привързаността към основния обгрижващ е съществена за развитието на емоционална сигурност и обществено съзнание.

Основното заключение на Боулби, основано на емпирични данни, е че “бебето и малкото дете би трябвало да преживяват топла, интимна и продължителна връзка с майката или с неин постоянен заместител, в която и двамата да намират удовлетворение и наслада” (Bowlby, 1951, p. 13). По-късни обобщения често пренебрегват връзката със заместника на майката и взаимното удоволствие на партньорите.
 

Реципрочност на връзката майка-дете

В присъствието на бебе много възрастни автоматично реагират с набор от отличителни стилове на интерактивни поведения, включващи усмивки, повдигане на вежди и широко отворени очи. Бебето гледа в очите на възрастния и реагира чрез социална усмивка или плач, на който възрастният откликва. От своя страна звуците, които възрастният издава или физиономиите, които прави, провокират нов емоционален отговор от страна на бебето. Този тип поведения отразяват реципрочна синхронност (Isabella, Belsky, & von Eye, 1997), която се случва между възрастния и детето. Такива епизоди на реципрочни, взаимно ангажиращи поведения са от ключово значение за изграждането на привързаността между майката и бебето.

Emde и Sorce (1983) наричат тези поведения система от “реципрочни награди”, която се случва в контекста на родителската и детска емоционална наличност един към друг. Бебето, което е получило, което преживява награди е по-вероятно да бъде награждаващо към обгрижващите. Съответно родители, които са били наградени от своите бебета, е по-вероятно да се чувстват по-уверени и да продължат обгрижването по награждаващ начин.

За да придобие бебето усещане за себе си и майката да се чувства наградена за обгрижването е изключително важно да се случи такава привързаност. Бебетата сигнализират за своите нужди като плачат или се усмихват и реагират, когато ги прегръщат или държат, като се притискат и гушкат в майките. Майките съответно влизат в тази церемония, която се състои само от тях двамата, чрез своя собствен репертоар от обгрижващи поведения. Те взимат бебето, когато плаче, откликват на сигналите му, когато се нуждае от нещо; усмихват се, когато то се усмихва и гледат в очите бебето, когато и то ги гледа. Това взаимно преживяване да бъдеш в синхрон социално и емоционално показва удоволствието, което и бебето, и майката преживяват от комуникацията лице в лице. Отчасти чрез тази синхронност бебетата се научават да изразяват и разпознават емоции, и така развиват някои от основните умения за социално взаимодействие.

Тази взаимна система е дейност, при която и майката, и бебето са насочени към една и съща цел: поддържане на оптимално ниво на внимание, при което е вероятно бебето да манифестира позитивни поведения като усмивки и гукания.

Майките и бебетата създават специфични привързаности на основата на стиловете на поведенчески обмен, които изграждат помежду си. За бебетата тези стилове представят вътрешен работещ модел на очаквания, базирани на начина, по който взаимодействат помежду си. За майките привързаността представлява система, която награждава способността й да бъде в наличност и нейната отзивчивост. Влияние върху този процес на привързаност, обаче, оказва и фактът, че родителят също е бил “родителстван” и по този начин се създава три-поколенческо интерактивно влияние. Родител, който има за основа добри родителски преживявания от миналото, преживява отново това родителстване и е по-вероятно да се чувства награден и да бъде награждаващ към своето бебе. Въз основа на повторното преживяване и идентификация, майката, давайки на детето си, е вероятно да дава на самата себе си (Emde & Sorce, 1983, стр. 20).
 

Защо е важна привързаността за детето?

За оптималното развитие на детето е необходимо нуждите му да бъдат постоянно задоволявани за продължителен период от време. Успешното родителстване се базира на здрава и дълго продължаваща връзка с детето. Този ранен период на родителстване е изключително важен за развитие на детското самочувствие и ценност. Детето развива привързаности и разпознава родителите като ежедневно осигуряващи внимание на необходимостта му от физическо обгрижване, хранене, успокояване, привързаност и стимулация. Ако има поне един възрастен, който е отдаден на детето и го обича безусловно, който е готов да го приеме и цени за дълъг период от време, то това е начинът, по който може да се помогне на едно дете да преодолее стреса и травмата от малтретиране и пренебрегване.

Когато първоначалната привързаност липсва, децата не развиват способността да създават и поддържат любовни, интимни връзки. Те растат без усвоената способност да се доверяват и без вярата, че светът е добро място и другите ще се грижат добре за тях. Когато много хора за кратко време са се грижили за тях, когато децата често са боледували, били са хоспитализирани за дълго време - това затруднява формирането на сигурна привързаност на детето. Когато майката е депресивна, тя е вероятно да не може да изпита удоволствие от връзката с бебето, ще пренебрегва сигналите, които то излъчва, няма да има необходимите ресурси да се грижи за него. Когато то не се чувства ценено и обичано от майка си, не може да развие самочувствие и да почувства съществуването си в този свят като нужно. Ако майката е агресивна и това поведение е насочено към бебето, то е много възможно да изгради представа за света като враждебен. Когато майката е отсъстваща, то не може изгради стабилна връзка с нея, да я разпознае като основна фигура на привързаност. Когато бебето не може да се довери на основния си обгрижващ, то по-късно не се привързва към никого. Вместо да се научи на доверие, се научава да изпитва страх, гняв и разочарование затова, че не може да разчита на никой, който да откликва на нуждите му. Започва да възприема другите като средства, чрез които да задоволява потребностите си, става свръхбдително по отношение собствената си безопасност, не позволявайки на другите също да се грижат за него и да го обичат. Тези деца стават изискващи и контролиращи в отговор на страха си. Емоционално те вярват, че ако не контролират света си, ще загинат.

Счита се, че привързаността играе главна роля в бъдещите връзки и в психопатологията, защото първоначалната връзка родител – дете осигурява работещия модел за всички следващи важни и от значение за човека връзки (Ciccheti et al., 1998).


Ноември 2009


Creative Commons License Съдържанието на този сайт се разпространява под условията на Криейтив Комънс лиценз.